H.O.S.P.I.T.A.L

Когато имаш газове в корема, може да легнеш и на операционната маса. Моят корем се оказа пълен с газове, но това разбрах чак като се изтопурках в спешното отделение с остри болки в корема. Взимане на кръв, урина, гинекологичен преглед, скенер и мерене на температурата по два начина – ректален (т.е. в задника ) и под мишницата. Всъщност точно като попаднах в Спешното всички болки в корема ми изчезнаха, но вече ми беше неудобно да призная, особено след като половината болница се завъртя покрай моята особа. Не ми беше удобно и да се изпръцкам, за да освободя всички плуващи в червата ми газове. Затова собственоръчно напъхах един термометър отзад и един отпред. Бях заредена с два термометъра в центъра на Спешната зала, в която влизаха инфаркти, една пребита жена, дойде и бъбречна криза, както и остра форма на пневмония. А аз с леко смъкнати панталони чаках тези пусти термометри да изцъкат, че са измерили перфектно температурата ми. Да, имах най-перфектната температура, красива, мила, приятно загряваща тялото ми. Като по учебник, казаха лекарите. Но това не беше достатъчно да  даде обяснение за острата коремна болка. И на мен все още ми беше неудобно да кажа. Страдащ апендикс? Не! Моят е най-послушният! Яйчници? Сакън! Още, като раждах ги похвалиха колко са  красиви /каквото и да означава това за яйчници /. И видеозонът  показа същото. Похавалиха състоянието им и ме пуснаха по поточната линия. Взеха ми кръв, урина, настаниха ме в дневен стационар с един човек , който береше душа. За разлика от мен, на която все повече ми идваше настроението и сама се забавлявах като се опитвах да говоря с апендикса си. Обаче не го чувах, защото нищо не ме болеше. Пъхнаха ме в скенера, за да видят дали съм за операция. Операция??? Какво ви става, бе хора, всичко си ми е наред. Просто имам газове. Но пак си мълча. Как да призная това след целия труд на всички в спешното? А и аз дадох много от себе си. Дет се казва и на операция ще се подложа, само да не се разбира, че заради едно неизпръцкване съм постъпила в болница. Да ми режат и главата, ако трябва, но имиджът си е имидж.

Те разбраха всичко! Скенерът им докладва истинското ми състояние. Той издава задни мисли, хора. Нищо не може да се скрие от него. Нищо. Сега всички знаеха. А моите геройски опити с двата термометъра, приемането ми в дневния стационар, какво стана с това??? Преди го оценявахте, като ме тупахте по рамото и ми казвахте колко съм силна, а сега съм само една пръдла за вас. Хич не е честен тоя живот!

B.A.G.S.

Носът ми отваря асансьори. Не е дълъг, но върши чудесна работа. Пробвала съм с ухо или малкото пръстче на ръката. Не става. По-добре е с нос, когато и двете ти ръце са във формата на закачалка.   

4  торби,  лаптоп, бутилка вода в космическа пластмаса, хартиена торба с три бутилки  испанско вино, разпънат чадър, дамска чанта и телефон, с който искам да направя снимка на цялото си безумие. Не успявам. Няма селфи.  Но се намъквам в асансьора като смачкан лист хартия и се разпъвам  в малката кутийка. Живея в асансьора около 5 секунди и отново се понасям навън.

Телефонът ми звъни. Майка ми. Не й вдигам. Ще говоря с нея…само да отключа вратата към дивана в хола.

Държа с устата си  чадъра. С  лявата си ръка бъркам в чантата, поставена на дясното ми рамо.  Потя се, но съм пред целта.  Не изпускам нито една торба.  Жадна съм, но не мога да пия вода, защото трудно бих уцелила устата си  в тази пластелинова стойка. Вадя ключа, пъхам го в ключалката, ха, да ми падне едната торба от безименния пръст и…задържам я със свободен десен крак. Аз съм Богиня! Край!

Вратата се отваря сама. Ясен ме е чул и е решил да помогне в последните ми жизнени мигове.

Аз съм една турбо закачалка.

Пържа картофи, подавам айряни, майка ми вероятно е обидена, че не съм й звъннала. 

От утре ще живея слоу. Слоу ливинг му е майката. Утре ще съм Царицата на Слоу.

Ще си купя още много ръце и ще си ги подаря за Коледа.

Не! Никога нищо няма да си купувам, дори и ръце, защото едва се прибирам.

S.M.I.L.E

Обучавам се да гледам на намръщената физиономия на сина си с усмивка. Идва ми да се изкрещя, че не понасям такова поведение, че не искам да ми мълчи и да ходи набивайки пети в паркета. Обаче не го правя. Това е все едно да обяснявам на котката колко ми е пораснала косата или да я питам дали ми е добре с тази или онази рокля.

Глас в пустиня.

Мълчание.

Въздишки.

Имам лимит на усмивките. Горе – долу по 35 на ден. Повече не мога. Не че не мога, но над 35 ми идват изкуствените. От онези, в които се смея, но имам нещо друго предвид. Толкова изкуствени, че се замислям над бръчките около очите си. А такава не се харесвам. Обичам да се усмихвам отвъд 15-те бръчки, които имам, или да се усмихвам, дори когато знам, че имам сирене между зъбите. Това са ми естествените усмивки. Една от най-естествените  ми беше с магданоз между брекетите. Толкова спонтанна, че за миг не усетих как магданозът се вее между двата ми предни зъба. Ей така обичам да се усмихвам. На ефир раздавам най-изкуствените си усмивки, или по-точно онези, които са ясно обмислени  за това как изглеждат зъбите ми.  Това ме натоварва. Кара ме да се чувствам сякаш съм на рожден ден на някой олигарх, или сякаш съм на конски пазар, на който всички ти оглеждат ченето. Най-вялата ми и изморена, но утробно щастлива усмивка беше, когато Ясен се роди. Мисля, че тогава дори не си бях мила зъбите в продължение на 48 часа. Нали бях родилка. Вероятно зъбите са ми били гноясали от не-миене, а устата ми е миришела на раждане. Но без/мерилното щастие,  в което устата ти се разтегля в двете посоки – изток и запад, няма претенции към зъбната естетика. 

Сега  съм намръщена. Лимитът ми от 35 естествени, щастливи, красиви и чаровни усмивки е похарчен за днес. И аз като една жена, ходеща на високи токчета, голямата работа, не мога да дам повече. Сметнала съм си щастието за деня. Голяма съм кифла. Сякаш онова, което можеш да даваш има лимит. Има, защото тъпата ми глава го е сложила. Сега ще се усмихна обичащо, истински, вярващо за 36 път днес и ще вдигна дневната доза.