Thursday, 12 October 2017

B.A.G.S.


Носът ми отваря асансьори. Не е дълъг, но върши чудесна работа. Пробвала съм с ухо или малкото пръстче на ръката. Не става. По-добре е с нос, когато и двете ти ръце са във формата на закачалка.   
4  торби,  лаптоп, бутилка вода в космическа пластмаса, хартиена торба с три бутилки  испанско вино, разпънат чадър, дамска чанта и телефон, с който искам да направя снимка на цялото си безумие. Не успявам. Няма селфи.  Но се намъквам в асансьора като смачкан лист хартия и се разпъвам  в малката кутийка. Живея в асансьора около 5 секунди и отново се понасям навън.
Телефонът ми звъни. Майка ми. Не й вдигам. Ще говоря с нея…само да отключа вратата към дивана в хола.
Държа с устата си  чадъра. С  лявата си ръка бъркам в чантата, поставена на дясното ми рамо.  Потя се, но съм пред целта.  Не изпускам нито една торба.  Жадна съм, но не мога да пия вода, защото трудно бих уцелила устата си  в тази пластелинова стойка. Вадя ключа, пъхам го в ключалката, ха, да ми падне едната торба от безименния пръст и…задържам я със свободен десен крак. Аз съм Богиня! Край!
Вратата се отваря сама. Ясен ме е чул и е решил да помогне в последните ми жизнени мигове.
Аз съм една турбо закачалка.
Пържа картофи, подавам айряни, майка ми вероятно е обидена, че не съм й звъннала. 
От утре ще живея слоу. Слоу ливинг му е майката. Утре ще съм Царицата на Слоу.
Ще си купя още много ръце и ще си ги подаря за Коледа.
Не! Никога нищо няма да си купувам, дори и ръце, защото едва се прибирам.



Wednesday, 13 September 2017

S.M.I.L.E

Обучавам се да гледам на намръщената физиономия на сина си с усмивка. Идва ми да се изкрещя, че не понасям такова поведение, че не искам да ми мълчи и да ходи набивайки пети в паркета. Обаче не го правя. Това е все едно да обяснявам на котката колко ми е пораснала косата или да я питам дали ми е добре с тази или онази рокля.
Глас в пустиня.
Мълчание.
Въздишки.
Имам лимит на усмивките. Горе – долу по 35 на ден. Повече не мога. Не че не мога, но над 35 ми идват изкуствените. От онези, в които се смея, но имам нещо друго предвид. Толкова изкуствени, че се замислям над бръчките около очите си. А такава не се харесвам. Обичам да се усмихвам отвъд 15-те бръчки, които имам, или да се усмихвам, дори когато знам, че имам сирене между зъбите. Това са ми естествените усмивки. Една от най-естествените  ми беше с магданоз между брекетите. Толкова спонтанна, че за миг не усетих как магданозът се вее между двата ми предни зъба. Ей така обичам да се усмихвам. На ефир раздавам най-изкуствените си усмивки, или по-точно онези, които са ясно обмислени  за това как изглеждат зъбите ми.  Това ме натоварва. Кара ме да се чувствам сякаш съм на рожден ден на някой олигарх, или сякаш съм на конски пазар, на който всички ти оглеждат ченето. Най-вялата ми и изморена, но утробно щастлива усмивка беше, когато Ясен се роди. Мисля, че тогава дори не си бях мила зъбите в продължение на 48 часа. Нали бях родилка. Вероятно зъбите са ми били гноясали от не-миене, а устата ми е миришела на раждане. Но без/мерилното щастие,  в което устата ти се разтегля в двете посоки – изток и запад, няма претенции към зъбната естетика. 
Сега  съм намръщена. Лимитът ми от 35 естествени, щастливи, красиви и чаровни усмивки е похарчен за днес. И аз като една жена, ходеща на високи токчета, голямата работа, не мога да дам повече. Сметнала съм си щастието за деня. Голяма съм кифла. Сякаш онова, което можеш да даваш има лимит. Има, защото тъпата ми глава го е сложила. Сега ще се усмихна обичащо, истински, вярващо за 36 път днес и ще вдигна дневната доза.


Saturday, 26 November 2016

SUM/MaR

Едно лудо, ослепително лято, което започна със сълзи и прекършени криле.
С големи раздели. Опустошителни емоции и 25 милиона усмивки.
Тялото ми се беше разделило на две – едното се усмихваше, а другото течеше от скръб.
Така започна лятото на 2016.
Трябваше да се мине през бурята като буря. С много мазоли в душата, с изтъркани от бягане чувства и желание за приземяване.
Но това беше моето лято в защита на истината, красотата, на самата мен си.
Едно шеметно препускане към Мария.
Ден след ден трябваше да си връщам тръпката към живеенето.
Лятото, в което бях 4 пъти на море. Ревах като магаре 12 пъти.
Лятото, в което говорих с всичките си приятели, така както не съм го правила от години. Лятото, в което се сближих  с далечни за мен хора и успях да кажа истината на такива, на които не смеех до тази 2016 година. 

                Сбогом, лято! 

Monday, 16 May 2016

AROMA.THERAPY



Имам едно прокъсано синьо одеало, с което съм в любовни отношения още от първата ни среща. 37 години сме неразделни в леглото. Не зная как се е получило, но тази зависимост продължава и до днес. Изтърпях почти всичко: подигравки, леки подмятания, груби изземвания, но аз и одеалото ми устояхме във времето.
Началото на тази история е аромат... на сън, детска коса, сигурност, безгранична любов. Аромат на детство!
Никога няма да забравя Коледния аромат на нашата двуетажна къща. Когато всичко миришеше на манджа, когато баба ми поливаше баклавата и я гледаше така, сякаш е в неонатологичното отделние. Всяко едно парченце беше скъпо като малко, крехко дете...
Дядо ми преточваше виното в мазето, когато цялата къща бумтеше от коледни миризми.
Миризми на семейство, такова че да го  пазиш като снимка в протфейла.
Ние със сестра ми бързо притичвахме по стълбите между двата етажа и пренасяхме чиниите, чашите, вилиците. После всичко започваше да танцува. Черният пипер беше толкова дързък, че ароматът му ти се набиваше между косъмчетата на носа. Сладкото от смокини - като че току-що нарисувано,  коледната питка лекичко се наместваше между зъбите – една такава крехка, миришеща на фурна.
А великденските обеди прекарвах в обесебващата миризма на оцет. Майка ми обича кисела салата и през годините така и никой не се нави да й промени вкуса, просто всички свикнахме. Но аз харесвах тази нахална, кисела смрад, защото това беше нашето семейство. Кисело и сладко, бърбриво и игриво, леко и подвижно, ароматно...
Сега любимият ми кекс е поръсен с кокос, силно натъпкан с какао и захар...нищо кой знае какво, но тази миризма ми напомня за следобеди,в които майка ми правеше това чудо на кулинарията и после всички се събирахме на масата, отчупвахме от още топлите парчета и си говорехме дълго и напоително.
Oбяди и вечери.
Семейните караници и семейните кикотения.
Времетo, когато всички си допиваха виното, а аз поливах с маркуча градината и ставах мокра чак до ушите, събувах си сандалите, навивах си крачолите до коленете и гледах как пясъкът от градината ми се навира между пръстите на краката.





Monday, 4 April 2016

STARA.ZAGORA


Алисия е циганка.
Родена от спорадична, леко страстна и мимолетна любов от баща циганин и майка циганка.
Алисия не знае нищо за света.  За нея той е един двор с други циганчета-нейни приятели.
Алисия е щастлива.
Намерила  е мястото си. Поне за сега.
Има къса коса и се гневи срещу всичко женско.  Алисия си е Алисия.
Ходи на училище. Играе си на двора.
Нямат никакви пари.  
Обаче Алисия носи живoта. Гледа те, пронизва те, не ти вярва, после те черпи с малко Кока-Кола и не разбира защо ти не пиеш Кола. Но, Алисия не знае, че вече не е модерно да се пие  Кола, най-малко пък „Дерби” Кола.
Аз й казвам, че съм се отказала от газираното, защото има много захар и не е здравословно. А тя отново ми подава пластмасова чашка, пълна с диабет. И вероятно вече знае, че съм някоя измислена Мария-Антоанета, нищо,че не знае коя е Мария-Антоанета.
В нейния свят няма смисъл от Марии-Антоанети.  Изпивам Кола-та. И се нашмърквам до петите с непозволено количество захар. Алисия е доволна. Вече ме е спечелила. Вече сме си заедно.  Успокоява се. И сяда на едно столче отстрани в двора и продължава да се крие от фотоапарата ми. Но не ме изпуска от поглед. Хем е под прикритие, хем й личи, че е нащрек.
А захаросаната Мария-Антоанета не се предава. 
Имам  стратегия: решавам да не обръщам внимание на Алисия и да я дебна, както и тя дебне мен.
Стоя си /привидно/  спокойно, а пред мен циганчетата правят ревю. Това е детска игра, в която малки и средни циганки сменят дрешки и дефилират. Гледали предаване с модела Тайра Банкс и го прилагат. Без да са купили формата!
Ама са си досущ във формата.
Циганската Тайра Банкс критикува, приема, раздава горещи препоръки.
Алисия  стои отстрани и само наблюдава. Баш като продуцент.
Според формата, в който „работехме” излъчихме победителка, която каза каква й е каузата и за какво се бори. Наградихме я с бисквити и „Дерби” Кола.
Много се радвахме, а тя разпръскваше коси и къдрици около 20 минути.
Алисия гледаше. После стана и се присъедини към купона.
Насред празненството всеки си казваше плановете за предстоящото лято.
Аз щях да ходя в Гърция, после малко на палатки,  след това малко в Бургас, имах планове да оправя апартамента.  Другите щяха да четат,  просто да си играят, или да си решат косите, или да стават късно, или да не стават....или да се крият от баща си.

-      -  Алисия, а ти? Какво ще правиш?
-      -  Аз ще ходя на МОРЕ! – и всички затаихме дъх....
-       -  Къде?
-       -  В Стара Загора!

Не! Това не е измислена история.  Това е история за гравитацията,  разбирането, споделянето и приемането. Една история за дозичка щастие.



Thursday, 25 February 2016

RAMZI-NA



Благодаря ти, Гордън Рамзи.


Като малка всяка неделя ревях, защото ме караха да ям кюфтета.
„Половин кюфте ПОНЕ” -  казваше майка ми.
„ЦЯЛОТО кюФте!!!” –  баща ми.
И аз започвах да плача.
Така си плачех почти всяка неделя.
Неделите с „кюфтета и сълзи” исках  да скролна и да идва още по-гадния понеделник.
Сега, ако разкажа това на родителите си, те  биха ме помислили за перфектна фантазьорка!
Да, бе,да!
Мразех месните недели, които остават в косите ми аромат на лук от пържените кюфтета.  Мразех и „Всяка неделя”.  Въобще  мразех неделите:  с  кюфтета и Кеворк Кеворкян.
Бахти и неделята, която преживявах всяка неделя.
Измъкнах се от това, чак като станах студентка, а може и по-рано, но нямам спомен.
Нося в себе си първите свободни недели. Прекарвах ги в глад и пиене на бира.
Сега съм майка.
И в неделя  НЕ  правя кюфтета.
Спрях и бира да пия. Но пък се впуснах в изследване на вкусовете.
И така се сприятелих с Гордън Рамзи.
Мислех го за надут. Малко префърцунчеф за вкуса ми и камерите, които го направиха известен. Обаче тоя човек се е накичил с Мишлен звезди, та си свети кулинарно от сутрин до вечер.
И чак миналата неделя реших да изключа гурото на българската кухня Пенка Чолчева и да се докосна до естетичните възгледи за храната на Гордън.
Е, бахти и чудото, което ме сполетя!
Той не е човек. Омекоти небцето ми. Накара ме да се почувствам дама само с една супа, на която собственоръчно нарязах чесън.
Все още мириша на чесън.
Но съм дама, която има кулинарен оргазъм. И то само от няколко подправки.
Амин! Гордън Размзи! Обичам те!  
П.П. Супата е от тиква и бял боб. От боба се пърди, така както само една истинска дама може да пърди – кротичко под завивките. Обаче си е яко.


Sunday, 20 September 2015

IAS-BARABAS

Ясен е ясен.
Иска да стане строител.
Не инженер.
Нито архитект.
Просто иска да зида стени.
Да гради къщи.
Като се появи в живота ни не вярвах, че днес ще носи 39 номер обувки.
Все още има пухкави ръце и меки пръстета.
Все още като заспи, си мърда езика в устата, така както го правеше като бебе.
Обичам да го будя.
Премрежен поглед, прозявка и след това усмивка.
Краката му растат, леглото му става малко, вероятно и светът.
Дълъг път ще имаме с него за минаване.
Много обувки ще купим  още.
Прозявките ще изчезнат.
Вероятно и усмивките сутрин.
Сега е горд, че е на 8.
И ще става все по-горд.
Аз ще съм до него.
Защото никога няма да забравя нашето запознанство.