Носът ми отваря асансьори. Не е дълъг, но върши чудесна
работа. Пробвала съм с ухо или малкото пръстче на ръката. Не става. По-добре е
с нос, когато и двете ти ръце са във формата на закачалка.
4 торби, лаптоп, бутилка вода в космическа пластмаса,
хартиена торба с три бутилки испанско
вино, разпънат чадър, дамска чанта и телефон, с който искам да направя снимка
на цялото си безумие. Не успявам. Няма селфи.
Но се намъквам в асансьора като смачкан лист хартия и се разпъвам в малката кутийка. Живея в асансьора около 5
секунди и отново се понасям навън.
Телефонът ми звъни. Майка ми. Не й вдигам. Ще говоря с
нея…само да отключа вратата към дивана в хола.
Държа с устата си чадъра. С лявата си ръка бъркам в чантата, поставена на
дясното ми рамо. Потя се, но съм пред
целта. Не изпускам нито една торба. Жадна съм, но не мога да пия вода, защото
трудно бих уцелила устата си в тази
пластелинова стойка. Вадя ключа, пъхам го в ключалката, ха, да ми падне едната
торба от безименния пръст и…задържам я със свободен десен крак. Аз съм Богиня!
Край!
Вратата се отваря сама. Ясен ме е чул и е решил да помогне
в последните ми жизнени мигове.
Аз съм една турбо закачалка.
Пържа картофи, подавам айряни, майка ми вероятно е обидена,
че не съм й звъннала.
От утре ще живея слоу. Слоу ливинг му е майката. Утре ще
съм Царицата на Слоу.
Ще си купя още много ръце и ще си ги подаря за Коледа.
Не! Никога нищо няма да си купувам, дори и ръце, защото
едва се прибирам.