SUM/MaR

Едно лудо, ослепително лято, което започна със сълзи и прекършени криле.

С големи раздели. Опустошителни емоции и 25 милиона усмивки.

Тялото ми се беше разделило на две – едното се усмихваше, а другото течеше от скръб.

Така започна лятото на 2016.

Трябваше да се мине през бурята като буря. С много мазоли в душата, с изтъркани от бягане чувства и желание за приземяване.

Но това беше моето лято в защита на истината, красотата, на самата мен си.

Едно шеметно препускане към Мария.

Ден след ден трябваше да си връщам тръпката към живеенето.

Лятото, в което бях 4 пъти на море. Ревах като магаре 12 пъти.

Лятото, в което говорих с всичките си приятели, така както не съм го правила от години. Лятото, в което се сближих  с далечни за мен хора и успях да кажа истината на такива, на които не смеех до тази 2016 година. 

                Сбогом, лято! 

AROMA.THERAPY

Имам едно прокъсано синьо одеало, с което съм в любовни отношения още от първата ни среща. 37 години сме неразделни в леглото. Не зная как се е получило, но тази зависимост продължава и до днес. Изтърпях почти всичко: подигравки, леки подмятания, груби изземвания, но аз и одеалото ми устояхме във времето.

Началото на тази история е аромат... на сън, детска коса, сигурност, безгранична любов. Аромат на детство!

Никога няма да забравя Коледния аромат на нашата двуетажна къща. Когато всичко миришеше на манджа, когато баба ми поливаше баклавата и я гледаше така, сякаш е в неонатологичното отделние. Всяко едно парченце беше скъпо като малко, крехко дете...

Дядо ми преточваше виното в мазето, когато цялата къща бумтеше от коледни миризми.

Миризми на семейство, такова че да го  пазиш като снимка в протфейла.

Ние със сестра ми бързо притичвахме по стълбите между двата етажа и пренасяхме чиниите, чашите, вилиците. После всичко започваше да танцува. Черният пипер беше толкова дързък, че ароматът му ти се набиваше между косъмчетата на носа. Сладкото от смокини - като че току-що нарисувано,  коледната питка лекичко се наместваше между зъбите – една такава крехка, миришеща на фурна.

А великденските обеди прекарвах в обесебващата миризма на оцет. Майка ми обича кисела салата и през годините така и никой не се нави да й промени вкуса, просто всички свикнахме. Но аз харесвах тази нахална, кисела смрад, защото това беше нашето семейство. Кисело и сладко, бърбриво и игриво, леко и подвижно, ароматно...

Сега любимият ми кекс е поръсен с кокос, силно натъпкан с какао и захар...нищо кой знае какво, но тази миризма ми напомня за следобеди,в които майка ми правеше това чудо на кулинарията и после всички се събирахме на масата, отчупвахме от още топлите парчета и си говорехме дълго и напоително.

Oбяди и вечери.

Семейните караници и семейните кикотения.

Времетo, когато всички си допиваха виното, а аз поливах с маркуча градината и ставах мокра чак до ушите, събувах си сандалите, навивах си крачолите до коленете и гледах как пясъкът от градината ми се навира между пръстите на краката.

STARA.ZAGORA

Алисия е циганка.

Родена от спорадична, леко страстна и мимолетна любов от баща циганин и майка циганка.

Алисия не знае нищо за света.  За нея той е един двор с други циганчета-нейни приятели.

Алисия е щастлива.

Намерила  е мястото си. Поне за сега.

Има къса коса и се гневи срещу всичко женско.  Алисия си е Алисия.

Ходи на училище. Играе си на двора.

Нямат никакви пари.  

Обаче Алисия носи живoта. Гледа те, пронизва те, не ти вярва, после те черпи с малко Кока-Кола и не разбира защо ти не пиеш Кола. Но, Алисия не знае, че вече не е модерно да се пие  Кола, най-малко пък „Дерби” Кола.

Аз й казвам, че съм се отказала от газираното, защото има много захар и не е здравословно. А тя отново ми подава пластмасова чашка, пълна с диабет. И вероятно вече знае, че съм някоя измислена Мария-Антоанета, нищо,че не знае коя е Мария-Антоанета.

В нейния свят няма смисъл от Марии-Антоанети.  Изпивам Кола-та. И се нашмърквам до петите с непозволено количество захар. Алисия е доволна. Вече ме е спечелила. Вече сме си заедно.  Успокоява се. И сяда на едно столче отстрани в двора и продължава да се крие от фотоапарата ми. Но не ме изпуска от поглед. Хем е под прикритие, хем й личи, че е нащрек.

А захаросаната Мария-Антоанета не се предава. 

Имам  стратегия: решавам да не обръщам внимание на Алисия и да я дебна, както и тя дебне мен.

Стоя си /привидно/  спокойно, а пред мен циганчетата правят ревю. Това е детска игра, в която малки и средни циганки сменят дрешки и дефилират. Гледали предаване с модела Тайра Банкс и го прилагат. Без да са купили формата!

Ама са си досущ във формата.

Циганската Тайра Банкс критикува, приема, раздава горещи препоръки.

Алисия  стои отстрани и само наблюдава. Баш като продуцент.

Според формата, в който „работехме” излъчихме победителка, която каза каква й е каузата и за какво се бори. Наградихме я с бисквити и „Дерби” Кола.

Много се радвахме, а тя разпръскваше коси и къдрици около 20 минути.

Алисия гледаше. После стана и се присъедини към купона.

Насред празненството всеки си казваше плановете за предстоящото лято.

Аз щях да ходя в Гърция, после малко на палатки,  след това малко в Бургас, имах планове да оправя апартамента.  Другите щяха да четат,  просто да си играят, или да си решат косите, или да стават късно, или да не стават....или да се крият от баща си.

-      -  Алисия, а ти? Какво ще правиш?

-      -  Аз ще ходя на МОРЕ! – и всички затаихме дъх....

-       -  Къде?

-       -  В Стара Загора!

Не! Това не е измислена история.  Това е история за гравитацията,  разбирането, споделянето и приемането. Една история за дозичка щастие.

RAMZI-NA

Благодаря ти, Гордън Рамзи.

Като малка всяка неделя ревях, защото ме караха да ям кюфтета.

„Половин кюфте ПОНЕ” -  казваше майка ми.

„ЦЯЛОТО кюФте!!!” –  баща ми.

И аз започвах да плача.

Така си плачех почти всяка неделя.

Неделите с „кюфтета и сълзи” исках  да скролна и да идва още по-гадния понеделник.

Сега, ако разкажа това на родителите си, те  биха ме помислили за перфектна фантазьорка!

Да, бе,да!

Мразех месните недели, които остават в косите ми аромат на лук от пържените кюфтета.  Мразех и „Всяка неделя”.  Въобще  мразех неделите:  с  кюфтета и Кеворк Кеворкян.

Бахти и неделята, която преживявах всяка неделя.

Измъкнах се от това, чак като станах студентка, а може и по-рано, но нямам спомен.

Нося в себе си първите свободни недели. Прекарвах ги в глад и пиене на бира.

Сега съм майка.

И в неделя  НЕ  правя кюфтета.

Спрях и бира да пия. Но пък се впуснах в изследване на вкусовете.

И така се сприятелих с Гордън Рамзи.

Мислех го за надут. Малко префърцунчеф за вкуса ми и камерите, които го направиха известен. Обаче тоя човек се е накичил с Мишлен звезди, та си свети кулинарно от сутрин до вечер.

И чак миналата неделя реших да изключа гурото на българската кухня Пенка Чолчева и да се докосна до естетичните възгледи за храната на Гордън.

Е, бахти и чудото, което ме сполетя!

Той не е човек. Омекоти небцето ми. Накара ме да се почувствам дама само с една супа, на която собственоръчно нарязах чесън.

Все още мириша на чесън.

Но съм дама, която има кулинарен оргазъм. И то само от няколко подправки.

Амин! Гордън Размзи! Обичам те!  

П.П. Супата е от тиква и бял боб. От боба се пърди, така както само една истинска дама може да пърди – кротичко под завивките. Обаче си е яко.