B.A.G.S.

Носът ми отваря асансьори. Не е дълъг, но върши чудесна работа. Пробвала съм с ухо или малкото пръстче на ръката. Не става. По-добре е с нос, когато и двете ти ръце са във формата на закачалка.   

4  торби,  лаптоп, бутилка вода в космическа пластмаса, хартиена торба с три бутилки  испанско вино, разпънат чадър, дамска чанта и телефон, с който искам да направя снимка на цялото си безумие. Не успявам. Няма селфи.  Но се намъквам в асансьора като смачкан лист хартия и се разпъвам  в малката кутийка. Живея в асансьора около 5 секунди и отново се понасям навън.

Телефонът ми звъни. Майка ми. Не й вдигам. Ще говоря с нея…само да отключа вратата към дивана в хола.

Държа с устата си  чадъра. С  лявата си ръка бъркам в чантата, поставена на дясното ми рамо.  Потя се, но съм пред целта.  Не изпускам нито една торба.  Жадна съм, но не мога да пия вода, защото трудно бих уцелила устата си  в тази пластелинова стойка. Вадя ключа, пъхам го в ключалката, ха, да ми падне едната торба от безименния пръст и…задържам я със свободен десен крак. Аз съм Богиня! Край!

Вратата се отваря сама. Ясен ме е чул и е решил да помогне в последните ми жизнени мигове.

Аз съм една турбо закачалка.

Пържа картофи, подавам айряни, майка ми вероятно е обидена, че не съм й звъннала. 

От утре ще живея слоу. Слоу ливинг му е майката. Утре ще съм Царицата на Слоу.

Ще си купя още много ръце и ще си ги подаря за Коледа.

Не! Никога нищо няма да си купувам, дори и ръце, защото едва се прибирам.