EAT.MIMI.

Да сготвиш леля Мими. Това е приятелката на майка ми. Леля Мими. Помня леля Мими като перхидролена жена - тип Мерлин Монро, с асеновградски привкус към перхидрола, и към дрехите, които слага върху себе си. С времето леля Мими се превърна във високоговорител. Мислех, че не чува с едното ухо, но се оказа, че е добре и с двете. Т.е. леля Мими просто иска да бъде чута. 

Видях #Я миналата седмица, след около 20 годишна раздяла.  Същата перхидролена асеновградска лейди. Мирише на задушен лук, с ново палто по нейна кройка. По моите вече столични стандарти леля Мими говори супер високо, а според асеновградските принципи: тя е искрена. Нажежава се като реотан, вика, крещи за това колко са мили внучетата. Баща ми я смята за досадна, но ние с майка ми я понасяме, защото тя е нашата съседка от 40 години насам. Като кулата в Пиза е. Накланя се, но не пада. Крещи, но не рути стени. Леля Мими има изпъкнали и изкривени пръсти вече. Тя се грижи сама за чистота и често (два пъти в седмицата ) бърше сама всички прозорци на къщата си. Въпрос на чест. И така е от години. В студ и мраз леля Мими излиза и изтупва килимите, прибира ги - сама. Бърше прозорци, прах с мокра кърпа. Скапва се. Но така трябва. Сега се скапва покрай двете внучета, които има. Тя ги обича, но не иска да ги гледа. Тя е жадна за почивка. Но толкова е давала от себе си до сега, че никой не може да си представи, че има обратна страна на медала.