SEA

Има много лета, на които им стига да ги наречеш: „Яки!” Но  това  Лято в три букви няма да се побере. Това лято може да се залепи с магнит на хладилника и да не мърда от там с години.
За това Лято благодаря на:
Нора
Лора
Краси
Део
Яна
Павел
Елена
Веско...и всичките им свои и не толкова свои деца
Красимир и Дени
Кандо и кучето
Марианка
Джопето
Ани
Марти
...и малкия Филип, който видях за 5 минути....
О, и тревата....
С всеки от тях ще магнитизирам хладилника.
На път за тучното лято разбрах за Хипотучетата и Хиподрейките на Игротигровия Карадабарадабара. Това се оказа Хипомислица, с която пропътувахме пътя  до Корал. Малката Лора, дошла директно от Чикаго, нямаше търпение да ни е съобщи. В колата от Хипотуци и Хиподрейки имаше една фризьорка, която тихичко се тагваше и обясняваше във фейсбук, че отива на къмпинг. КЪМПИНГ! За първи път в живота. Тя още по-тихо преглъщаше фантазиите за това каква мизерия е да спиш на палатка.  Настанихме асеновградската фризьоркарта и хипотучето от Чикаго в каравана. Така успокоихме маневрите в настроението й и го застопорихме на съвсем леко мрънкане. Яко. Ние опънахме палатката на тучната трева пред караваната. Ирландия се разгърна пред нас, и то Ирландия в полите на нашето Черноморие. Яко, яко, та яко.
Няколко дни изкарахме с Хипотучето и фризиращата Карабарадабара. Имаше несъотвествия в характерите, но ги преодоляхме в името на искрената българо-чикагска дружба.
За една бройка малката Лора щеше да се сдобие с прашки. Забравих да кажа, че тя е само на 7, но има леля фризьорка, която вярва в разкрепостеността – НА ПЛАЖА.  Не, лелята не вярва в голотата и да си покажеш „всичкото” на Корал, а просто на една малка прашка, с която Хипотучето да си щрака на плажа. Така и не купихме щракаща прашка, защото нямахме акумулатор за колата да щракаме из населени места. А на Корал продаваха само царевица и гервреци, за прашки не се бяха сетили.
Лорчето си тръгна без прашки, а леля й – фризьорката с желание да си купи палатка.
Появиха се Краска и Део, които след себе си появиха и други хора, а другите хора появиха след себе си още по-други хора.
Така се навървихме, че искахме или не, тъпчехме тревата до припадък. Не знам дали ви казах, но тревата беше слабото място на Къмпинга. Обаче беше толкова яко, че забравихме за тревата, забравихме за щракащите прашки и се почуствахме като в утробата си.
В тази утроба се появиха Елена и Веско с многото си умни деца, Кандо, кучето и дъщеря му Марианка.
А, Яна и Павел, така си щракха из всички нас, че все едно винаги са били там.
Запознавам се с Веско, Елена и многото им придошли деца на плажа. Те са олицетворение на всемир. Всички дишат еднакво. И си викам, е може ли такова нещо...
После Елена се напи и падна три пъти от стола. Пред нашата палатка. На тучната трева.  И се успокоих...и във всемира има дупки.
Нареждам магнитите на хладилника.
Забравих Красимир и дъщеря му Дениз. Те бяха станали в 7 сутринта, за да се доберат до Корал. Добраха се след завидните 6 часа. Нищо, че  идват от Бургас и бяха само на 60 км. от нас, чисто физически. Но дори и Вселената да е срещу теб, пак се добираш до Корал.
Та на Корал се добраха толкова много магнитчета за хладилнка, че ти се иска да ги схрускаш.....
Най-добър беше Кандо. Разпъна си хамака и левитира цяла вечер, недокоснат и недокосващ тревата. А тревата е болното място на КЪМПИНГА.
Ние изпратихме всички!
Остана ни неизпитото кафе от Яна.
Неиказаното от Елена  и Веско.
Четката за коса на Дениз.
Ювката от Красимира.
Ракията от Кандо.
И още куп багаж, който събрахме за час и отпътувахме към София.
Има и още....като незабравими шлагерни реплики:
„Ака ли in the house,а?”
„Защо го hit-ваш Марк, защо?”
„Кретеноид тъп?”
„Щепселче-шницелче”
Авторите на тези интернационални изречения населяваха няколко каравани около палатката ни, но не си струва да им обръщам специално внимание.
Важното е, че тревата ще се съвземе след като нашата палатка си тръгна. Важното е, че имахме чистак-бърсак нов акумулатор, който ни закара невредими до София.
Важното е, че пропуснахме голямата буря на следващия ден.
И най-важното беше страшно Яко лято.