SUSHI

Мислех за менюто и  колко бързо мога да поръчам суши за вкъщи. Бях си начертала план, мигновено поръчване, мигновено изчезване от  плюскащите и пиещите бира....и после пак на колелото. Ще чакам  сушито на колела, вятър, залязващ ден... Бях много добра, мисля, че изненадах и сервитьорката, която тъповато недоумяваше какъв ми е проблемът, че съм толкова бърза. Еми днес е така! Опитвам се да надбягам времето и да остана със себе си, или просто да полетя от мен си. Нямаше как да й обясня всичко, бързах. Днес мразя дългите и протяжни разговори. Днес малко мразя и себе си, но когато карам по улиците успявам да издухам усещането. Имах 20 минути на разположение да проветря загрубелите си уши, червените си очи, да кажа на мускулите си да се стягат, че ги чака още. Целта беше да не чакам , а един път времето да чака мен. И времето сякаш си стоеше неподвижно. Хората от нечовешката колона коли  ме гледаха и бях сигурна, че завиждат на колелата, които лекичко се шмугваха из безвремието на задръстването. Чувствах се като кралица, която управлява часовникът, като властелин, който мести стрелките, както си пожелае. Времето за мен беше като глина, можех да го моделирам, за тях точка в секундите, с която не знаеха как да се справят. Нека им. След 20 минути кралицата на секундите, минутите и часовете паркира отново в препълнения ресторант със странна гордост, сякаш е надвила чудовището от Лох Нес. Планът, дори и нелеп просто се случваше. Взех сушито, но тъпото мастило в апарата за плащане ми направи номер. Трябваше да бъда подготвена, но дори и не предполагах, че ВРЕМЕТО  е така коварно и егоистично в това да ми покаже, че то владее времето. Повелителката на стрелките трябваше да изчака. Е, га ти и ужаса. Чудех се дали не е добър вариант да шибна един шамар на неумелата сервитьорка, но реших, че е доста рисково и мога да се забавя още повече. За миг помислих да се разкрещя, но така щях да разкъсам всички налични струни и на гласа си, и на времето. А ние вече бяхме във война с него. Без да го дразня повече, се облегнах на бара и зачаках онази тъпа сервитьорка да си оправи бакиите. И тогава ги видях. Бяха толкова нещастни, в страни от всички, всичко и от самите себе си. Тя гледаше към тавана, към другите маси, към ноктите си, пиеше минерална вода по глътка на всеки 3 секунди. Тя направо прекали с водата, а той с невниманието си към нея. Исках да й кажа да вземе колелото ми за едно кръгче, а можеше и въобще да не се връща, а аз щях да се разправям с него. Исках да го попитам дали знае, че неговото момиче ще се напикае след малко от количеството вода, което погълна и въобще знае ли какъв цвят на очите има....Бяха божествено зелени. Разбрах го, защото за части от секундата погледите ни се видяха. И след тази секундна вцепененост тя го докосна по ръката, а той...продължи да си гледа телефона. Изоставих я, нямах доспехи да се боря, нямах дори и смелост да седна при тях за една бира, имах само добре разпечатана сметка за суши в ръцете си и ясен сигнал, че трябва да си тръгвам. Времето беше победило. Да! Тази, която сломи чудовището от Лох Нес си тръгва сломена...до утре...