STARA.ZAGORA

Алисия е циганка.

Родена от спорадична, леко страстна и мимолетна любов от баща циганин и майка циганка.

Алисия не знае нищо за света.  За нея той е един двор с други циганчета-нейни приятели.

Алисия е щастлива.

Намерила  е мястото си. Поне за сега.

Има къса коса и се гневи срещу всичко женско.  Алисия си е Алисия.

Ходи на училище. Играе си на двора.

Нямат никакви пари.  

Обаче Алисия носи живoта. Гледа те, пронизва те, не ти вярва, после те черпи с малко Кока-Кола и не разбира защо ти не пиеш Кола. Но, Алисия не знае, че вече не е модерно да се пие  Кола, най-малко пък „Дерби” Кола.

Аз й казвам, че съм се отказала от газираното, защото има много захар и не е здравословно. А тя отново ми подава пластмасова чашка, пълна с диабет. И вероятно вече знае, че съм някоя измислена Мария-Антоанета, нищо,че не знае коя е Мария-Антоанета.

В нейния свят няма смисъл от Марии-Антоанети.  Изпивам Кола-та. И се нашмърквам до петите с непозволено количество захар. Алисия е доволна. Вече ме е спечелила. Вече сме си заедно.  Успокоява се. И сяда на едно столче отстрани в двора и продължава да се крие от фотоапарата ми. Но не ме изпуска от поглед. Хем е под прикритие, хем й личи, че е нащрек.

А захаросаната Мария-Антоанета не се предава. 

Имам  стратегия: решавам да не обръщам внимание на Алисия и да я дебна, както и тя дебне мен.

Стоя си /привидно/  спокойно, а пред мен циганчетата правят ревю. Това е детска игра, в която малки и средни циганки сменят дрешки и дефилират. Гледали предаване с модела Тайра Банкс и го прилагат. Без да са купили формата!

Ама са си досущ във формата.

Циганската Тайра Банкс критикува, приема, раздава горещи препоръки.

Алисия  стои отстрани и само наблюдава. Баш като продуцент.

Според формата, в който „работехме” излъчихме победителка, която каза каква й е каузата и за какво се бори. Наградихме я с бисквити и „Дерби” Кола.

Много се радвахме, а тя разпръскваше коси и къдрици около 20 минути.

Алисия гледаше. После стана и се присъедини към купона.

Насред празненството всеки си казваше плановете за предстоящото лято.

Аз щях да ходя в Гърция, после малко на палатки,  след това малко в Бургас, имах планове да оправя апартамента.  Другите щяха да четат,  просто да си играят, или да си решат косите, или да стават късно, или да не стават....или да се крият от баща си.

-      -  Алисия, а ти? Какво ще правиш?

-      -  Аз ще ходя на МОРЕ! – и всички затаихме дъх....

-       -  Къде?

-       -  В Стара Загора!

Не! Това не е измислена история.  Това е история за гравитацията,  разбирането, споделянето и приемането. Една история за дозичка щастие.

RAMZI-NA

Благодаря ти, Гордън Рамзи.

Като малка всяка неделя ревях, защото ме караха да ям кюфтета.

„Половин кюфте ПОНЕ” -  казваше майка ми.

„ЦЯЛОТО кюФте!!!” –  баща ми.

И аз започвах да плача.

Така си плачех почти всяка неделя.

Неделите с „кюфтета и сълзи” исках  да скролна и да идва още по-гадния понеделник.

Сега, ако разкажа това на родителите си, те  биха ме помислили за перфектна фантазьорка!

Да, бе,да!

Мразех месните недели, които остават в косите ми аромат на лук от пържените кюфтета.  Мразех и „Всяка неделя”.  Въобще  мразех неделите:  с  кюфтета и Кеворк Кеворкян.

Бахти и неделята, която преживявах всяка неделя.

Измъкнах се от това, чак като станах студентка, а може и по-рано, но нямам спомен.

Нося в себе си първите свободни недели. Прекарвах ги в глад и пиене на бира.

Сега съм майка.

И в неделя  НЕ  правя кюфтета.

Спрях и бира да пия. Но пък се впуснах в изследване на вкусовете.

И така се сприятелих с Гордън Рамзи.

Мислех го за надут. Малко префърцунчеф за вкуса ми и камерите, които го направиха известен. Обаче тоя човек се е накичил с Мишлен звезди, та си свети кулинарно от сутрин до вечер.

И чак миналата неделя реших да изключа гурото на българската кухня Пенка Чолчева и да се докосна до естетичните възгледи за храната на Гордън.

Е, бахти и чудото, което ме сполетя!

Той не е човек. Омекоти небцето ми. Накара ме да се почувствам дама само с една супа, на която собственоръчно нарязах чесън.

Все още мириша на чесън.

Но съм дама, която има кулинарен оргазъм. И то само от няколко подправки.

Амин! Гордън Размзи! Обичам те!  

П.П. Супата е от тиква и бял боб. От боба се пърди, така както само една истинска дама може да пърди – кротичко под завивките. Обаче си е яко.

IAS-BARABAS

Ясен е ясен.

Иска да стане строител.

Не инженер.

Нито архитект.

Просто иска да зида стени.

Да гради къщи.

Като се появи в живота ни не вярвах, че днес ще носи 39 номер обувки.

Все още има пухкави ръце и меки пръстета.

Все още като заспи, си мърда езика в устата, така както го правеше като бебе.

Обичам да го будя.

Премрежен поглед, прозявка и след това усмивка.

Краката му растат, леглото му става малко, вероятно и светът.

Дълъг път ще имаме с него за минаване.

Много обувки ще купим  още.

Прозявките ще изчезнат.

Вероятно и усмивките сутрин.

Сега е горд, че е на 8.

И ще става все по-горд.

Аз ще съм до него.

Защото никога няма да забравя нашето запознанство. 

EVER+GREEN

Лятото на лачените гуменки започна. Момчетата вече са пораснали и освен, че са по-добри във  футбола, си стилизират косите с гел, пяна за коса, вакса и каквото там е измислено да ти държи бретона вирнат или накукушинен. Те самите вече са по-накукушинени, а ние все по-дърти, ама лачени! Зимата се беше разходила из очите ни, из челата ни...бяхме си все същите сладки-адски-мацки, но с малко следи от преди 35, 36, 38, 40 години. Историите обаче ставаха все по-интересни. На тревата седна още по-адска-мацка, която даваше рецепти за вечна красота, демек за балсамиране.  На половината от нас ни бяха увиснали ченетата. След тревата и детския рожден ден тутакси, аз поне,  щях да се хвърля да се мажа с тъмна бира, за да почернея /и  съм нямало да изгоря!!!! /,  имах и череши в хладилника и съм можела да  се намажа и с тях, но по лицето, защото помагали на кръвообръщението. Сигурно опъват и бръчки!?! А косата си, О! Боже, мога да мия само с вода!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!! Така каза ТЯ, ТЯ така си миела нейната...а нейната коса изглеждаше божествена, сякаш я беше наела точно за този детски рожден ден. Уффф, щяхме да се превърнем в атракция за поколения напред. Щяха да ни викат Лачените. С тия хапчета за Вечност можехме да видим как остаряват момчетата ни, как накукушинените им бретони посивяват, как мъжете ни се спихват като спукани балони, а ние....зелени като тревата щяхме да лъхаме на младост...или на бира.  ТЯ ни даде съвет : „Дори и да миришете на бира, хич, да не ви пука, важното е, че действа добре на кожата и с времето тя става все по-прекрасна”. Така че: бира от сутрин до вечер, лачените гуменките на краката и напред към БЕЗСМЪРТИЕТО!

F.B.

Ох, колко ми е хубаво, че нямам Ф.Б.

Няма ги онези снимки, под които да чета: „Боже, прекрасни сте....”

Няма го онова глупаво бъбрене...за каквото там се бъбри.

Няма ги селфитата.

Имам моето си да гледам как Планината се е разцъфнала и ми е толкова гот, че не искам да го споделя с НИКОЙ.

Колко е добре, че не заемам част от мозъка си с това кой на какъв вояж е бил. Всъщност „Вояж” е елегентност в думите в това пространство.

Добре, че нямам Ф.Б.

Лекинко ми се повръща,  като се замисля какво ще видя.

Добре, че не съм там , за да прочета колко е поривист вятъра днес.

Боже, добре, че не съм там, за да ми споделят снимки от рязането на ноктите си, първото тоооолкооовааа мило първо къпане  детето или котката....ще повърна веднага.

Обичам  да нямам Ф.Б. и да не се сърдя на посредствените, на ония, които ще се обичат завинаги, ония, които изпитват неистова радост, че точно този мъж или нов модел телефон е до тях.

Пия си кафето без Ф.Б. и не се чудя кой какво прави....да прави каквото си иска.

Чисто ми е.

Даже няма толкова добра тоалетна хартия.

Няма.

Всичките чистят...голямата или малката нужда...ама не чистят пре-ненуж/Д/ите.

Ей така без Ф.Б. успявам да кажа на най-ценните си хора всичко....до всичкото на всичкото.

Те няма къде да го прочетат. И аз няма къде да им го споделя, освен лично.....на уше...или в очите J

П.П. Ясен най-сетне се научи да рисува триизмерно ЗАРЧЕ.  Ще празнуваме.

EAT.LOVE.MERMAID

„Мамо, ти си русалка, а аз съм Ясен.” Не знам колко русалки е виждало моето момче, но аз съм русалка. Нямам дълга коса и не мога да плувам безкрайно под вода / или поне не съм пробвала / , нямам и русалчеста опашка, но аз съм си русалка, та дрънкам. От онези, които  от време на време се качват в трамвая за кеф, забравят си ключовете на вратата, мразят смартфоните, от онези, които  никога нямат носни кърпички, та да си избършат сополите, когато се разчувстват на елементарни песни от радиото. Обаче съм си русалка. Може би се движа като русалка?! Та затова моето дете ме обрича на русалчесто ежедневие.  Имам гумени ботуши, с които свободно шляпам из локвите като една истинска човеко-риба, съединила се с водата ембрионално. Така се движа аз. И нямам чадър. При мен те изчезват, защото съм русалка и съм свикнала дъжда да не ми разваля настроението или косата.  Като разбрах това за себе си вече гледам от високо на всички Не-русалки и Не-русалковци. Защото съм красива всяка сутрин  дори и без грим и нямам нужда от всекидневен сешуар, за да се набухна за деня. Аз съм просто русалка. А „просто” русалките могат да пържат кюфтета без обречен домакински поглед.  Те могат да пърхат с мигли, докато си спят. „Просто” русалките могат да бъдат груби шофьори, но винаги се измъкват от полицията с русалско хлъзгане. Знам, че Ариел ми е конкуренция, но тя е нарисувано нищожество спрямо моите човеко-рибни възможности. Като една горда носителка на морско полутяло, аз пресичам улиците с  аква-елегантност и сигурно и други са го забелязали.  Откакто съм русалка / в очите на Ясен / се опитвам да не бъда груба в колата, да си изрязвам ноктите на краката, и да нямам черно под ноктите на ръцете, опитвам се да пуша само за удоволствие и да вярвам, че няма лоши неща в тоя свят.  Готино е да си русалка, защото имаш дълг. Нещо като „кифлите”, но при мен е много по – интер-тера-аква.
ИЗВОДИ, откакто съм „просто” русалка: Любовта те гледа. Чувства те. Усеща те. Мрази те. Иска те. Бяга. Връща се. Изпълва те. Гали те. Ненавижда те. Събужда те.
Любовта е сън. Любовта е мека, ароматна, свежа, тя е пролет...и въздух. Любовта е задух. Любовта е всичко и нищо, ирационална и проклета. Любовта е снимка и спомен, красива и грозна, сладка и горчива.  Любовта се забравя и открива. Тя тежи. Любовта хвърчи, но не се яде! Любовта е преоткриване и себепознаване и още много, за което не са открити думи.  Любовта...дава и взима, тя е взискателна и некотролируема, тя е прегръдка, докосване, бъбрене, приказка, магия, сълза...Любовта е всичко! Но Любовта може и да е само РУСАЛКА.
 

APT.3

Аз съм част от живеещите в тяло „Д”.  В това тяло има 18 кутийки, населявани от усмихнати или не толкова усмихнати съседи. Тяло „Д”  гледа децата си според последния писък на психолозите, пие си бирата на терасата, вечеря в определени часове, пуши по малко, не слуша чалга и е в синхрон дори с мазилката  на цялата кооперация. Нашият сенник е съобразен с цветовете на целия  блок....И в цялото това пасторално щастие се появи апартамент 3 – те са толкова дръзки,  че им завиждам на смелостта да бъдат такива, каквито са.  Свинско, пилешко, не знам за телешкото, но почти всичко мина през нашите носове. Ароматите показват, че в летните месеци те обожават кебапчета от свине, мятат свински карета на поразия, а целият този кулинарен процес  се изкачва от първия до петия етаж на нашата малка, спретната кооперация. Всумквахме целия този аромат с омраза.  Те не се съобразяваха с никой, да не говорим, че не отчитаха неписаните правила на тяло „Д”. Към аромата на всякакви изпечени животни добавиха и скайп връзката...всекидневна, всеминутна.... А ние неволно ставахме свидетели на безкрайните им разговори, защото освен, че се  водеха на гръмогласен български, бяха позиционирани точно до барбекюто. Всички да чуват, дори и пържолите.  В тези връзка разбрах: в апартамент 3 живеят  гастрономи с не толкова изтънчен вкус към храната, но с вкус към протяжните безплатни разговори по мрежата. Те можеха да говорят безкрай, да разнищват рецептите за пилешка супа и ситуацията в страната, точно толкова доволно, колкото цвъркащите кюфтета от готово месо. И това не завършва никак. Никак. Това просто е константна величина, защото никой не отиде да каже на апартамент 3, че опушват прането ни и рано сутрин миришем на мърша. Никой не каза на апартамент 3, че майката обича болезнено сина си /това е спрямо разговорите по скайп/. Никой не им каза, че могат да имат повишен холестерол и още на Нова година да ги сполети сърдечно нещастие и никой не каза, че не може да ги понася. Заживяхме с тях. Така тяло „Д” се оформи като истинска, реална, непокътната единица на нашето скромно кооперативно общество. В тяло „Д” едни мразеха други, но никой не си признаваше. Едни си мислеха, че работят за общия комфорт, а други ги мислеха за досадни. Трети си слагаха шапката на  наематели и бяха изолирани заради това. Но така или иначе всички  анатемосвахме пържолите и скайпа.  В мълчаливата битка обаче, спечели апартамент 3. Защото всички ония, които си вихрят коня и ти се качват на главата печелят. Просто се оказа, че на всички нас ни е физически трудно да си вдигнем ръцете и свалим от главите си  онези, които танцуват върху тях. И не е въпрос на гледна точка, а на поносимост и смелост...човешка смелост! Бон апети....