EVER+GREEN

Лятото на лачените гуменки започна. Момчетата вече са пораснали и освен, че са по-добри във  футбола, си стилизират косите с гел, пяна за коса, вакса и каквото там е измислено да ти държи бретона вирнат или накукушинен. Те самите вече са по-накукушинени, а ние все по-дърти, ама лачени! Зимата се беше разходила из очите ни, из челата ни...бяхме си все същите сладки-адски-мацки, но с малко следи от преди 35, 36, 38, 40 години. Историите обаче ставаха все по-интересни. На тревата седна още по-адска-мацка, която даваше рецепти за вечна красота, демек за балсамиране.  На половината от нас ни бяха увиснали ченетата. След тревата и детския рожден ден тутакси, аз поне,  щях да се хвърля да се мажа с тъмна бира, за да почернея /и  съм нямало да изгоря!!!! /,  имах и череши в хладилника и съм можела да  се намажа и с тях, но по лицето, защото помагали на кръвообръщението. Сигурно опъват и бръчки!?! А косата си, О! Боже, мога да мия само с вода!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!! Така каза ТЯ, ТЯ така си миела нейната...а нейната коса изглеждаше божествена, сякаш я беше наела точно за този детски рожден ден. Уффф, щяхме да се превърнем в атракция за поколения напред. Щяха да ни викат Лачените. С тия хапчета за Вечност можехме да видим как остаряват момчетата ни, как накукушинените им бретони посивяват, как мъжете ни се спихват като спукани балони, а ние....зелени като тревата щяхме да лъхаме на младост...или на бира.  ТЯ ни даде съвет : „Дори и да миришете на бира, хич, да не ви пука, важното е, че действа добре на кожата и с времето тя става все по-прекрасна”. Така че: бира от сутрин до вечер, лачените гуменките на краката и напред към БЕЗСМЪРТИЕТО!

F.B.

Ох, колко ми е хубаво, че нямам Ф.Б.

Няма ги онези снимки, под които да чета: „Боже, прекрасни сте....”

Няма го онова глупаво бъбрене...за каквото там се бъбри.

Няма ги селфитата.

Имам моето си да гледам как Планината се е разцъфнала и ми е толкова гот, че не искам да го споделя с НИКОЙ.

Колко е добре, че не заемам част от мозъка си с това кой на какъв вояж е бил. Всъщност „Вояж” е елегентност в думите в това пространство.

Добре, че нямам Ф.Б.

Лекинко ми се повръща,  като се замисля какво ще видя.

Добре, че не съм там , за да прочета колко е поривист вятъра днес.

Боже, добре, че не съм там, за да ми споделят снимки от рязането на ноктите си, първото тоооолкооовааа мило първо къпане  детето или котката....ще повърна веднага.

Обичам  да нямам Ф.Б. и да не се сърдя на посредствените, на ония, които ще се обичат завинаги, ония, които изпитват неистова радост, че точно този мъж или нов модел телефон е до тях.

Пия си кафето без Ф.Б. и не се чудя кой какво прави....да прави каквото си иска.

Чисто ми е.

Даже няма толкова добра тоалетна хартия.

Няма.

Всичките чистят...голямата или малката нужда...ама не чистят пре-ненуж/Д/ите.

Ей така без Ф.Б. успявам да кажа на най-ценните си хора всичко....до всичкото на всичкото.

Те няма къде да го прочетат. И аз няма къде да им го споделя, освен лично.....на уше...или в очите J

П.П. Ясен най-сетне се научи да рисува триизмерно ЗАРЧЕ.  Ще празнуваме.

EAT.LOVE.MERMAID

„Мамо, ти си русалка, а аз съм Ясен.” Не знам колко русалки е виждало моето момче, но аз съм русалка. Нямам дълга коса и не мога да плувам безкрайно под вода / или поне не съм пробвала / , нямам и русалчеста опашка, но аз съм си русалка, та дрънкам. От онези, които  от време на време се качват в трамвая за кеф, забравят си ключовете на вратата, мразят смартфоните, от онези, които  никога нямат носни кърпички, та да си избършат сополите, когато се разчувстват на елементарни песни от радиото. Обаче съм си русалка. Може би се движа като русалка?! Та затова моето дете ме обрича на русалчесто ежедневие.  Имам гумени ботуши, с които свободно шляпам из локвите като една истинска човеко-риба, съединила се с водата ембрионално. Така се движа аз. И нямам чадър. При мен те изчезват, защото съм русалка и съм свикнала дъжда да не ми разваля настроението или косата.  Като разбрах това за себе си вече гледам от високо на всички Не-русалки и Не-русалковци. Защото съм красива всяка сутрин  дори и без грим и нямам нужда от всекидневен сешуар, за да се набухна за деня. Аз съм просто русалка. А „просто” русалките могат да пържат кюфтета без обречен домакински поглед.  Те могат да пърхат с мигли, докато си спят. „Просто” русалките могат да бъдат груби шофьори, но винаги се измъкват от полицията с русалско хлъзгане. Знам, че Ариел ми е конкуренция, но тя е нарисувано нищожество спрямо моите човеко-рибни възможности. Като една горда носителка на морско полутяло, аз пресичам улиците с  аква-елегантност и сигурно и други са го забелязали.  Откакто съм русалка / в очите на Ясен / се опитвам да не бъда груба в колата, да си изрязвам ноктите на краката, и да нямам черно под ноктите на ръцете, опитвам се да пуша само за удоволствие и да вярвам, че няма лоши неща в тоя свят.  Готино е да си русалка, защото имаш дълг. Нещо като „кифлите”, но при мен е много по – интер-тера-аква.
ИЗВОДИ, откакто съм „просто” русалка: Любовта те гледа. Чувства те. Усеща те. Мрази те. Иска те. Бяга. Връща се. Изпълва те. Гали те. Ненавижда те. Събужда те.
Любовта е сън. Любовта е мека, ароматна, свежа, тя е пролет...и въздух. Любовта е задух. Любовта е всичко и нищо, ирационална и проклета. Любовта е снимка и спомен, красива и грозна, сладка и горчива.  Любовта се забравя и открива. Тя тежи. Любовта хвърчи, но не се яде! Любовта е преоткриване и себепознаване и още много, за което не са открити думи.  Любовта...дава и взима, тя е взискателна и некотролируема, тя е прегръдка, докосване, бъбрене, приказка, магия, сълза...Любовта е всичко! Но Любовта може и да е само РУСАЛКА.
 

APT.3

Аз съм част от живеещите в тяло „Д”.  В това тяло има 18 кутийки, населявани от усмихнати или не толкова усмихнати съседи. Тяло „Д”  гледа децата си според последния писък на психолозите, пие си бирата на терасата, вечеря в определени часове, пуши по малко, не слуша чалга и е в синхрон дори с мазилката  на цялата кооперация. Нашият сенник е съобразен с цветовете на целия  блок....И в цялото това пасторално щастие се появи апартамент 3 – те са толкова дръзки,  че им завиждам на смелостта да бъдат такива, каквито са.  Свинско, пилешко, не знам за телешкото, но почти всичко мина през нашите носове. Ароматите показват, че в летните месеци те обожават кебапчета от свине, мятат свински карета на поразия, а целият този кулинарен процес  се изкачва от първия до петия етаж на нашата малка, спретната кооперация. Всумквахме целия този аромат с омраза.  Те не се съобразяваха с никой, да не говорим, че не отчитаха неписаните правила на тяло „Д”. Към аромата на всякакви изпечени животни добавиха и скайп връзката...всекидневна, всеминутна.... А ние неволно ставахме свидетели на безкрайните им разговори, защото освен, че се  водеха на гръмогласен български, бяха позиционирани точно до барбекюто. Всички да чуват, дори и пържолите.  В тези връзка разбрах: в апартамент 3 живеят  гастрономи с не толкова изтънчен вкус към храната, но с вкус към протяжните безплатни разговори по мрежата. Те можеха да говорят безкрай, да разнищват рецептите за пилешка супа и ситуацията в страната, точно толкова доволно, колкото цвъркащите кюфтета от готово месо. И това не завършва никак. Никак. Това просто е константна величина, защото никой не отиде да каже на апартамент 3, че опушват прането ни и рано сутрин миришем на мърша. Никой не каза на апартамент 3, че майката обича болезнено сина си /това е спрямо разговорите по скайп/. Никой не им каза, че могат да имат повишен холестерол и още на Нова година да ги сполети сърдечно нещастие и никой не каза, че не може да ги понася. Заживяхме с тях. Така тяло „Д” се оформи като истинска, реална, непокътната единица на нашето скромно кооперативно общество. В тяло „Д” едни мразеха други, но никой не си признаваше. Едни си мислеха, че работят за общия комфорт, а други ги мислеха за досадни. Трети си слагаха шапката на  наематели и бяха изолирани заради това. Но така или иначе всички  анатемосвахме пържолите и скайпа.  В мълчаливата битка обаче, спечели апартамент 3. Защото всички ония, които си вихрят коня и ти се качват на главата печелят. Просто се оказа, че на всички нас ни е физически трудно да си вдигнем ръцете и свалим от главите си  онези, които танцуват върху тях. И не е въпрос на гледна точка, а на поносимост и смелост...човешка смелост! Бон апети....

  

SEA

Има много лета, на които им стига да ги наречеш: „Яки!” Но  това  Лято в три букви няма да се побере. Това лято може да се залепи с магнит на хладилника и да не мърда от там с години.
За това Лято благодаря на:
Нора
Лора
Краси
Део
Яна
Павел
Елена
Веско...и всичките им свои и не толкова свои деца
Красимир и Дени
Кандо и кучето
Марианка
Джопето
Ани
Марти
...и малкия Филип, който видях за 5 минути....
О, и тревата....
С всеки от тях ще магнитизирам хладилника.
На път за тучното лято разбрах за Хипотучетата и Хиподрейките на Игротигровия Карадабарадабара. Това се оказа Хипомислица, с която пропътувахме пътя  до Корал. Малката Лора, дошла директно от Чикаго, нямаше търпение да ни е съобщи. В колата от Хипотуци и Хиподрейки имаше една фризьорка, която тихичко се тагваше и обясняваше във фейсбук, че отива на къмпинг. КЪМПИНГ! За първи път в живота. Тя още по-тихо преглъщаше фантазиите за това каква мизерия е да спиш на палатка.  Настанихме асеновградската фризьоркарта и хипотучето от Чикаго в каравана. Така успокоихме маневрите в настроението й и го застопорихме на съвсем леко мрънкане. Яко. Ние опънахме палатката на тучната трева пред караваната. Ирландия се разгърна пред нас, и то Ирландия в полите на нашето Черноморие. Яко, яко, та яко.
Няколко дни изкарахме с Хипотучето и фризиращата Карабарадабара. Имаше несъотвествия в характерите, но ги преодоляхме в името на искрената българо-чикагска дружба.
За една бройка малката Лора щеше да се сдобие с прашки. Забравих да кажа, че тя е само на 7, но има леля фризьорка, която вярва в разкрепостеността – НА ПЛАЖА.  Не, лелята не вярва в голотата и да си покажеш „всичкото” на Корал, а просто на една малка прашка, с която Хипотучето да си щрака на плажа. Така и не купихме щракаща прашка, защото нямахме акумулатор за колата да щракаме из населени места. А на Корал продаваха само царевица и гервреци, за прашки не се бяха сетили.
Лорчето си тръгна без прашки, а леля й – фризьорката с желание да си купи палатка.
Появиха се Краска и Део, които след себе си появиха и други хора, а другите хора появиха след себе си още по-други хора.
Така се навървихме, че искахме или не, тъпчехме тревата до припадък. Не знам дали ви казах, но тревата беше слабото място на Къмпинга. Обаче беше толкова яко, че забравихме за тревата, забравихме за щракащите прашки и се почуствахме като в утробата си.
В тази утроба се появиха Елена и Веско с многото си умни деца, Кандо, кучето и дъщеря му Марианка.
А, Яна и Павел, така си щракха из всички нас, че все едно винаги са били там.
Запознавам се с Веско, Елена и многото им придошли деца на плажа. Те са олицетворение на всемир. Всички дишат еднакво. И си викам, е може ли такова нещо...
После Елена се напи и падна три пъти от стола. Пред нашата палатка. На тучната трева.  И се успокоих...и във всемира има дупки.
Нареждам магнитите на хладилника.
Забравих Красимир и дъщеря му Дениз. Те бяха станали в 7 сутринта, за да се доберат до Корал. Добраха се след завидните 6 часа. Нищо, че  идват от Бургас и бяха само на 60 км. от нас, чисто физически. Но дори и Вселената да е срещу теб, пак се добираш до Корал.
Та на Корал се добраха толкова много магнитчета за хладилнка, че ти се иска да ги схрускаш.....
Най-добър беше Кандо. Разпъна си хамака и левитира цяла вечер, недокоснат и недокосващ тревата. А тревата е болното място на КЪМПИНГА.
Ние изпратихме всички!
Остана ни неизпитото кафе от Яна.
Неиказаното от Елена  и Веско.
Четката за коса на Дениз.
Ювката от Красимира.
Ракията от Кандо.
И още куп багаж, който събрахме за час и отпътувахме към София.
Има и още....като незабравими шлагерни реплики:
„Ака ли in the house,а?”
„Защо го hit-ваш Марк, защо?”
„Кретеноид тъп?”
„Щепселче-шницелче”
Авторите на тези интернационални изречения населяваха няколко каравани около палатката ни, но не си струва да им обръщам специално внимание.
Важното е, че тревата ще се съвземе след като нашата палатка си тръгна. Важното е, че имахме чистак-бърсак нов акумулатор, който ни закара невредими до София.
Важното е, че пропуснахме голямата буря на следващия ден.
И най-важното беше страшно Яко лято. 

45

В козметичния салон от един мъж научих, че всичко, което правим ние жените е заради другите жени или заради нас самите. Ужас. А мъжете не забелязват ли, питам аз, че плочките на ноктите са ни лакирани с последния писък на модата ШИ-ЛАК?  Той ме поглежда още по-изумено. Помислих, че не ме разбира, защото е испанец.  „Ши-лак, ми-лак”, ми казва той на чист български, „Това са само вашето желание. Ние, мъжете гледаме  не ши-то на лака, а ръцете, пръстите. Не виждаме, че ръцете ви имат малЬко косми, интересува ни колко нежни е тя”. Той не говори добре български, но ме поразяват откровенията на испанеца, който работи в същия козметичен салон, в който от време на време ходя и аз. Сметката ми е 45 лева.  Лакирана съм с лак, който мъжете не забелязват, ръцете ми са обезкосмени безупречно, някак се чувствам поддържана жена, дори и мъжете да не забелязват! Поддържаната жена дори е повече от моята кола маска и лака на ноктите. Тя е ухаеща. Винаги с оскубани вежди. Няма мъх под носа. Гладка, намазана с мек крем за лице, нокти, крака. Поддържаната жена се движи така сякаш има най-секси бельото под панталона и никога краката й не миришат, дори да си носи на босо обувките. Демек, аз не съм поддържана жена, защото това, което описвам съм виждала и съм си представяла у други жени. Та за 45 лева, аз съм полуподдържана жена. И пак ми се струва скъпо. Само че испанецът, с разваления си български, ми каза, че дори и тези пари, ги давам на вятъра. Кое тогава е важно за мъжете? Защо работят тези козметични салони, в които дори и мъже се обезкосмяват от краката до ушите? Или и тези, обезкосмяващи се мъже, го правят заради другите мъже? Защото пък аз – като полуподдържана жена, не харесвам излъскано като гол охльов мъжко тяло. Вече съвсем се обърквам. Да ходя ли на козметик, или да не ходя? Маникюрът на момичето преди мен приличаше на китайки клечки. Тя спокойно може да се храни с ноктите си, може да навива фетучини с тях, сигурно си разбърква кафето с показалеца, според мен обира каймака от капучиното  само с една чупка на пръста и го слага в устата си. Поддържана жена!? Оцветиха й китайските клечки в синьо и червено. Пълен отврат. И всички щяхме да повърнем, освен нея. Тя така се харесва. Точка. А дали мъжете щяха да забележат, че ноктите й приличаха на италианското знаме, с китайско телосложение? Не знам. Сигурно и те щяха да се възмутят, както аз се възмущавам от оскубани мъжки вежди, от излъскани мъжки крака, от епилирано  шкембе....Кой какво гледа? Кой какво вижда? Защо аз давам 45 лева в козметичния салон? И какво е поддържана и полуподдържана жена всъщност? А дали Луис не е испанец в България, работещ в козметичен салон, под прикритие?  Обърква ли ме испанецът, или той просто е Дон Кихот?
....

Истината е, че нито един мъж до сега не ми е казал колко са прекрасни новолакираните ми нокти, или че се нуждая от кола маска за космясалите си ръце. Никой мъж не е гледал в козметичната ми чантичка с възхита от това какви страхотни, маркови гримове ползвам и никой не ми е казвал, че трябва да си изрежа ноктите, ако те са пораснали много. Мъжете казват ли истината, или истината е, че хич не ги вълнуват тия неща?

POOL

10 лева вход за много светове!  От единия свят разбрах, че повече никога няма да съм същата. От света на четирима души видях какво е да плуваш в щастие, да имаш стотинки в джоба и да пееш, в буквалния смисъл на думата. Топло е. 40 градуса. Водата разхлажда и в самото начало на това пътуване се дразня на всеки един тийнеджър, който пръска освен вода и хормони...навсякъде. Толкова са необуздани, че ме дразнят как си пилеят енергията.  Гледам ги от моите години със списание и електронна книга в чантата. Така и не извадих електронната книга, някак не вървеше да демонстрирам прекален интелект.  От едната към другата статия скачах с поглед ту на тийнеджърите, ту на бабата до мен, която допиваше втората си бира.Групата, която държеше щастието в малкия си джоб, всъщност  беше от 5-ма или шестима необуздани, вечно засмяни, на моменти, изглеждащи инфантилно, младоци.  Отгоре на всичко пееха в един глас. Френският не им се отдаваше, защото пропяха припева на Ванеса Паради, който по принцип на френски е „Пароле”, но в тяхното щастие и многогласие звучеше като „Кароле”. Няма нищо общо  с икономиста Владо Каролев  - те със сигурност не знаят кой  е той. Просто френският не им се отдава, но не им пука, защото щастливо и витално си тананикаха „Кароле, Кароле, Кароле”. Исках да ги поправя, да извадя червения химикал, да зачертая това КАРОЛЕ и да напиша ПАРОЛЕ, но прехвърлих на другата статия.
А бабата до мен обясняваше, че никой не я е попитал имала ли тя пари да го гледа това дете / Магдаленчето, слава богу, беше във водата и не чуваше изповедта на баба си/, и в същото време беззъбата жена наддигна бирата. Вероятно бирата беше купена от нейните лични пари. С времето изскочиха и други семейни проблеми, но за тях част от мозъка ми отказа да възприема. Иначе и бабата беше изпаднала в класическата ситуация да гледа внучето по време на ваканцията, но лошото при тази схема беше, че майката въобще не се интересувала от  Магдаленчето! Лошо! ...И глътка бира! Разговорът й продължи има няма половин час, но вероятно тя си е взела план за инвалиди и може да изговори безброй безплатни минути за проблемите си на гърба на Мобилтел, или пък... сина си! Глътка бира....Кароле, Кароле, Кароле...пак пееха хормните! Свикнах с грешката и ги загледах като  отпусната жена в разцвета на силите си, и най-важното разбираща всичко. Само че, докато ги гледах не разбрах къде изчезна онова безусловно щастие, безпаричното щастие, щастието на това да пееш в хор нещо, дори и то да е грешно, да ядеш и да махаш с ръка на абсолютно непознати, че кучето им ти е харесало. Щастието....Те дори се наядоха със супата и отново набъбнаха басейна с радостта си. Превзеха топката на две момичета, започнаха да си я подават, повикаха и други, и трети, и седми и всичко около тях се изпълни с викове и смехове, толкова заразяващи, че ми идеше да изям списанието. Скрих се в статията и като вдигнах отново глава целият басейн беше осеян с познати и непознати, те играеха на щастие.Можех да мисля за работа, за любов, за наедрелите си бедра, за вечно големия ми корем, за малките бръчки около очите, за петната по лицето , за увисналите ми гърди, за приятелите, или за неприятелите, но те заразиха и мен...гледах как си подават тая топка и стисках палци да не я изпуснат, че нали това беше целта....тихичко виках с тях, когато топката излиташе, извън басейна и се надявах да не ме забележат...да не забележат, че вече бях започнала да им завиждам.Отдъхнах си, когато най-щастливите си тръгнаха. Ей така да си почина малко , с проблемите на бабата. Тя не си взе трета бира, но Магдаленчето успя да се скара с всички деца в басейна, изпадна в завидно лошо състояние, а баба й беше последната, която можеше да й повлияе....вероятно само майка й и баща й биха могли /ако не бяха разведени/.Не разказах за тихата двойка съвсем до мен, но те наистина бяха тихи. Майка и дъщеря, прекалено възпитани, за да привлекат нечие внимание. Те за първи път идваха на този басейн. Идваха от къща с двор и няколко кучета, приятели, които им се обаждаха, за да ги чуят как са и една загрижена баба, на която обясняваха по телефона, че басейнът не е толкова зле. Изглеждал соц, но пък бил спокоен и хладен....Аз вече не мислех, че басейнът е спокоен, за хладен беше хладен, но не можеше да охлади щастието.   Как ме оценяваха другите е по-добре да не мисля. Не искам.А иначе през цялото време си чешех главата, като се стараех да изкарам от нея и малкото останали струпчета. Запечатах се в главата си. То е винаги така, когато съм нервна или когато съм спокойна....Скалпа  ми реагира на напрежение.... Не ме боли нищо. Нямам проблеми със сърцето, краката, кръвното, имам проблеми със скалпа на главата. Той реагира безусловно. Имам рани на главата си – от нерви или от спокойствие...все едно е вече....Та ако някой нещо е забелязал в мен, то вероятно е моята ръка, която постоянно е забодена в главата и се опитва да  намери  своя гуро.